Той олицетворяваше съвестта и ума на народа си ♥ Михаил АРНАУДОВ за Васил АПРИЛОВ
(Васил Евстатиев Априлов (1789 ~ 1847), © Държавна организация „ Архиви “)
Значението на Априлов
Теглейки общата сума на това, което значи Априлов за ранното Българско възобновление, ние не можем да отминем безмълвно негативните мнения за характера и активността му, изказвани от някои съвременници. Най-напред Найден Геров, ученик на одеския колеж, кори своя опекун във надменност и нарцисизъм, като акцентира, че Априлов бил желал „ сичко нещо, дето стане за нашите, от него да е “, или че „ някой в случай че желае да направи нещо, той гледа да го скапе, с цел да не се чуе различен, с изключение на него “.
Геров, едвам 18-годишен младеж, не привежда доказателства в интерес на това тежко обвиняване и очевидно е, че тук приказва оскърбеното себелюбие на един подозрителен юноша, който не може да търпи ни контрол, ни престижи. В средата на одеските български питомци се поддържа упорита мълва, плод на груба недоверчивост, че Априлов, сходно на другите остарели, бил недосегаем и затворен, отнасял се пренебрежително към младите, проявявал непоносимо сребролюбие и даже русинът В. Григорович е накривен да има вяра това, когато се среща в 1844 година с Априлов и извлича извънредно неподходящо усещане от него. Сдържан, запазен, съвсем студен, създателят на „ Денница “ не очарова скептика академик, който чака възхитен банкет и сантиментална искреност. Няколко години по-късно и Раковски се поддава на това подстрекателство, като твърди за починалия към този момент Априлов, че той бил се провъзгласил за български просветник „ единствено с голи речы и за пуста популярност “, че оставил някои българчета в Одеса да умрат от апетит, че лишил Венелин от поддръжката си и по този начин станал причина да почине той в една московска болница, и че не било никаква заслуга да е завещал Априлов благосъстоянието си за габровското учебно заведение: „ Можеше ли да го вземе със себе си в гробу? Той ще не ще го остави “ („ О Асеню I “, 1860).
Отричайки родолюбие, благотворителност и всяко достойнство у Априлова, Раковски повтаря безрезервно клюки от афектирани или повърхностни хора, които и след гроба не могат да оценят заслужено една непозната тям по дух и морал персона. Нека не се не помни, както добре акцентира това Ив. Д. Шишманов, че през цялостен живот Априлов е гнетен от тежка гръдна болест, която му постанова най-големи грижи за здраве и успокоение, обричайки го и на въздържаност в обноските.
През 1845 година Априлов се извинява документално пред чешкия академик Ханка, че не дал отговор отрано на писмото му, тъй като от две години „ изнурителна болест “, „ тежък кусур “ го приковавал към леглото. Зает с лечението си, Априлов непредпазливо ще попада в тъмно въодушевление, що стига до отчаяние и скептицизъм, които го вършат може би в известни моменти неприветлив или неприветлив. И след това: този така прочут филантроп напълно не е толкоз богат, с цел да прави по-големи дарения, без риск да се лиши от най-необходимото. Удивлява ни по-скоро готовността му за жертви - когато той например, около всичко друго, декларира, че е подготвен да напечата на свои средства българските грамоти, които имал Шафарик; или когато поставя толкоз старания и подарява забележителна сума за паметника на Венелин. Всичко, което знаем през днешния ден за живота, активността и възгледите на Априлов, иде да подчертае извънредно тенденциозния темперамент на обвиняванията срещу него. В нашите очи този постоянно болничав човек изпъква като един мощен по дух човеколюбец, кадърен да преодолее и персонални неволи, и най-естествения за самотника нарцисизъм. Научно-литературните и родолюбивите му почини ни постановат цялостна реабилитация на паметта му. Че той пръв всред толкоз одески търговци и заможни българи в чужбина издига мощен глас за организуване на българската култура и школа; че той отделя такава забележителна сума от своя непретенциозен капитал (76,000 рубли), с цел да устоя до гибелта си габровското учебно заведение, на което след това завещава и всичкия си имот; че с няколкото свои книги и брошури той начерта пътищата на българската книжнина и на българския език, улучвайки вярно бъдните им насоки; че той зае такова уверено мнение по черковния въпрос, насърчавайки управителни лица и среди за извоюване на българска йерархия; и че в безпътицата на отзиви и при неналичието на авторитетни водачи той въплъщаваше съвестта и мозъка на народа си, с цел да въздейства така благотворно върху цялата наша интелигенция - това е прекомерно забележителен актив за оногова, който не дири никакво задоволство приживе и не знае друга причина с изключение на живото схващане за дълг към нещастното родно място. Спечелил толкоз обширни и съществени познания, без предумисъл за кариера; прикрил своята вродена сензитивност, с цел да не страда и душевно; кадърен, все пак, на буйно въодушевление от един блян - просветата и въздигането на рода си, Априлов буди удивлението ни с рядкото си неизменност и лоялност. Сила на характера се съчетава у него с бездънен обществен инстинкт и будна мисъл. Никой различен българин в чужбина не може да му се равни тогава по разум и дейна обич към потиснатия и некултурен народ. За всеки случай: въздействието му върху поколението, на което той принадлежи, е едно от най-силните и плодоносните, каквито знае епохата от 1835 до 1850 година
Из: „ Васил Априлов. Живот, активност, съвременници “ (1789-1847), Михаил Арнаудов, изд. „ Наука и изкуство “, 1971 година
* Васил Евстатиев Априлов (1789 - 1847), Държавна организация „ Архиви “; bg.wikipedia.org
